Църква Света Петка град Твърдица

Преглед

Църквата „Св. Петка“ (Св. Параскева) се намира в северния горен край на гр. Твърдица, пред входа на дефилето на р. Твърдишка.
Поради липса на достатъчно достоверни исторически извори, сведенията за ранната история на този храм са с легендарен характер. Според преданията днешната енорийска църква „Св. Петка“ в Твърдица е наследник, и е била построена след разрушаването, на средновековна църква при намиращата се на около 1 км в северна посока крепост „Градището“, която е носила същото име - „Св. Параскева“. Последната е разсипана при окончателното унищожаване на твърдината от османските нашественици в края на XIV в.
След като местното българско население попада под османска власт, голяма част от него започва да се занимава с дервенджийство – да охранява пътя за Търново, минаващ през Твърдишкия проход. В замяна на своята служба дервенджиите се ползват с известни привилегии, а от там и с по-висок социален статус спрямо останалите обезправени и безимотни селяни. Това им позволява да издействат разрешение от Високата порта в Цариград да издигнат християнски храм, както и да  заделят средства за построяването му. Според преданията новата църква е изградена на мястото, където нощуват мощите на Света Петка Епиватска, по време на тържественото им пренасяне  на път за Търново (1238г.).
Според летописната книга на храма църквата „Света Петка“ е построена през 1570 г. Не след дълго, някъде около 1600 г., към нея е открито килийно училище, питомците на което са обучавани от свещеници. Един от известните преподаватели в училището е поп Нягол, който преди да стане свещеник в родното си село е монах в Бачковския манастир. Той подпомага Софроний Врачански в събиране на пари за издаване на неговата книга „Неделник“ (1806 г.), за което бележитият възрожденец свидетелства: „...дарители за напечатването ...кир Нягол...“.
През многовековното си съществуване твърдишката църква е тясно свързана с духовния живот и стремежите на своите енориаши. Така например, по време на руско-турската война от 1828 – 1829 г. в черковния двор се събират доброволци за подкрепа на руските войски, приканвани от предводителя на твърдишката панта (чета) Стоян Трухчев. На събитието кратка реч произнася и роденият в Котел, капитан в руската армия, Георги Мамарчев. За нещастие, след злополучния изход на войната, след като руските войски се оттеглят, а заедно с тях и голяма част от населението на Твърдица, през пролетта на 1830 г. църквата се превръща и в убежище на останалите по родните си места четници. Но тогава турски заптиета заобикалят Божия храм и се завързва престрелка, в резултат на която са убити няколко бунтовника, а свещеникът поп Койо е обесен на вековния бряст пред църквата, където трупът виси няколко дни. След като турците дават позволение мъртвото тяло да се прибере в църквата, последната бива запалена по заповед на турския ага Махмудоолу, като отмъщение на твърдичани за помощта, която оказват на руския генерал Дибич-Забалкански. От Кондиката се узнава, че десетилетия по-късно, през 1875 г.,  Махмудоолу се изповядал и признал за пъкленото си дело пред училия за свещеник Злати Раванов и кмета Тодор Коев и за да очисти душата си, дарил на църквата 300 лири. По ирония на съдбата тези пари са използвани за рушвет на следователя за освобождаването на даскал Стефан Стойков, който бил заключен за бунтовническа дейност.
След изпепеляването на храма, христолюбивото население на Твърдица веднага се залавя с възобновяването му. Нужните средства са събрани и през 1834 г. църквата е окончателно възстановена, а заедно с нея и училището. През 1870 г. към нея е изградена нова постройка с две стаи за класно училище.
От местно знание е известно, че по време на подготовката на Априлското въстание църквата е посещавана през 1868 и 1871 г. от Васил Левски.
През духовната и просветна школа на твърдишката църква и училище минават редица свещеници и деятели на Възраждането. До построяването на козаревската църква „Св. Архангел Михаил“ в 1843 г., тя е най-голямото и единствено духовно средище в Текнето (Твърдишката котловина), в която се черкуват българите от околните села. Известно е че към 1830 г. Твърдишката енория е била завеждана от козаревския свещеник поп Паскал, който по-късно се изселва в добруджанското село Ези бей. Преди него, с изтеглянето на руските войски (1829 г.), в Молдова се изселват трима твърдишки свещеници: Шегев, Влайков и Данаил. След изселването на последните и убийството на поп Койо енорията на църквата „Св. Петка“ осиротяла за няколко години. През пролетта на 1837 г. в Твърдица пристига даскал Стоян Михайлов, по произход от Елин Пелин, но роден в село Голямо село, Карловско. Той е ръкоположен за свещеник в твърдишката църква от Старозагорския владика и служи в нея до 1877 г., в продължение на 40 години. По-късно, през 60-те години на XIX в., поради нарасналите нужди на паството, в помощ на поп Стоян идва младият свещеник Нягол Георгиев, роден през 1826 г. в Твърдица, но в 1830 г. родителите му го завеждат в Молдова, след което завършва прогимназия в Одеса и се завръща в България, където учителства в Елена и с. Буйново, като след 4 години служба е ръкоположен за свещеник в последното село. От там, след като бива поканен от твърдишки учител, той идва да свещенодейства в родна Твърдица. Забележително е, че свещеник Нягол съчетава църковната дейност с борба против тираните – участва в подготовката на Априлското въстание и в четническата дейност. Три години след смъртта на отец Нягол свещеник в църквата става дотогавашния учител Стефан Стойков (1885 г.), който за разлика от своите предшественици е с много по-високо образование и богата култура. Общителен и благоразположен към всички, той ежедневно събира любознателните и им чете библията, книги и сказки. Като един от най-големите просветители в родното си село, а също и пламенен революционер и участник в освободителните борби, Стефан Стойков упорито насажда в съзнанието на енориаши те си висок патриотизъм. Свещеник Стефан напуска земния си път твърде рано, по време на служба на празника на Св. Николай през 1894 г. при голям студ настива тежко и скоро след това почива (на 48 години). Овакантената енория е наследена от твърдишкия учител Луко Тодоров, който я завежда в продължение на 40 години. Той също служи всеотдайно и се ползва с голямо обществено признание. След Първата световна война свещеник Луко организира събиране на дарения за църквата, като с набавените средства е разширена западната част на църковната постройка с емпория (т.нар. женско отделение), издигната е камбанария и храмът е украсен с много нови икони. През 1920 г. по инициатива на свещеник Луко е основано Църковно настоятелство при храма „Св. Петка“. 9 сепетември 1944 г. заварва отец Луко на легло, като разбира за събитията благославя новата власт и след няколко дни почива. След смъртта на отец Луко енорията е поета последователно от негови двама сина – Александър и Борис Поплукови, а след тях – от свещеник Йордан Христов и др.
Днес (2014 г.) храмът „Св. Петка“ е действащ и се обслужва от младия и амбициозен свещеник Иван Стоянов.
В архитектурно отношение църквата „Св. Петка“ е еднокорабна, едноапсидна и полувкопана в земята. Входът ѝ е на южната стена, а покривът двускатен, като на юг е издаден напред, така че се оформя навес. От западната ѝ страна допълнително и изградена емпория – женско отделение. Градежът на сградата е здрав и масивен.
Цялата вътрешност на храма е изписана със стенописи. През 2001 г. е започнато проучване и реставрация на художествената украса от фирма „Рест Арт“ ООД – гр. София. Тогава са открити неизвестни до този момент ранни стенописи, датиращи от средата на XIX в., но многократно замазвани. Стенописната украса на храма обхваща три периода. През първия е извършено орнаментално изписване от неизвестен автор. При втория период е осъществено изрисуване на Бог Саваот с евангелистите, също от неизвестен автор. Третият период (първата половина на XX в.) от живописването на храма е най-съществен, с най-много сцени и декорации. Изпълнител на последните стенописи е Стефан Кънчев от Калофер (известен график и автор на запазената марка на “Петрол”.), а орнаментите са изписани от самия Георги Цанев или по негови шаблони. Художникът е подбрал евангелски сцени с драматични моменти: „Носенето на кръста“ и „Съдът на Пилат“ (на северната стена); „Оплакването на Христос“ (на южната стена); „Чудото с ходенето по вода“ (на западната стена). Вероятно изписването на стенописите е извършено през 30-те години на XX в. Рисувано е с голяма любов и са използвани различни технологии, включително и маслена живопис. В стилово отношение ясно прозира влияние на руската църковна живописна школа.
Иконостасът е направен през XX в. и не блести с особена художествена стойност. Но иконите в него са добре изпълнени, в стила на стенописите. Интересни са подиконните пана, в които са изобразени сцени от „Шестоднева“ на Йоан Екзарх.
През 1956 г. църквата „Св. Петка“  е декларирана в НИПК и има статут на архитектурен паметник на културата.
Трябва да се отбележи, че сегашното състояние на красивите стенописи в храма е доста лошо – проникваща влага ги уврежда сериозно. Съхраняването им за в бъдеще налага задължителна реставрация и консервация.