Дом Петко Стайнов

Преглед

ДОМ ПЕТКО СТАЙНОВ е устроен от фондация "Петко Груев Стайнов" в родната къща на композитора в Казанлък, ул."Акад.Петко Стайнов" № 13. След възстановяването на собствеността върху национализираната бащина къща - паметник на културата от национално значение - наследниците на композитора я ремонтират основно и в края на 1999 год. я даряват на Фондацията за ползване в съответствие с целите й.

ДОМ ПЕТКО СТАЙНОВ е културно средище, състоящо се от:

Постоянна музейна експозиция "Петко Стайнов", устроена от Исторически музей "Искра"
Музикален салон
Електронен архив
Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в гр. Казанлък в семейството на индустриалец. На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си. В Института за слепи в София учи флейта, цигулка и хармония, както и пиано при Андрей Стоянов. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция и пиано.

През 1925 г. създава първата си значителна творба – симфоничната сюита "Тракийски танци" в три части, впоследствие допълнена с още една част – „Мечкарско“ (1926). По-късно написва симфоничните поеми "Легенда" (1927) и "Тракия" (1937), симфоничната сюита "Приказка" (1930), симфонично скерцо (1938), концертните увертюри „Балкан“ и „Младежка увертюра“ (1936 и 1953), както и две симфонии (1945 и 1949).

Петко Стайнов твори и в областта на хоровата музика. С хоровите си балади става основоположник на нов дял в българската музика. В тях той претворява предимно драматични събития от старата и новата история на България и постига национално баладично звучене ("Тайната на Струма”, 1931; „Урвич”, 1933; „Конници”, 1932; „Сто двадесет души”, 1935; „Момина жалба”, 1936; „Другарят Антон”, 1954; „Кум Герман”, 1955).

Петко Стайнов води широка музикално-обществена дейност като председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори „Съвременна музика“ (1933 – 1944). В периода 1941 – 1944 е директор на Народната опера.

Избран е за редовен член (академик) на БАН през 1941 г., а от 1948 г. ръководи новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание). Тази длъжност той заема до смъртта си. Умира на 25 юни 1977 г. в София.